Неблагодарният е човек надменен, нетърпелив и ненаситенНаше първо задължение е

 
Неблагодарният е човек високомерен, припрян и неутолим Наше първо обвързване е да благодарим на Бога
Свети деятел и евангелист Лука свидетелства, че когато Иисус Христос отивал за Йерусалим, минал сред Самария и Галилея. Там с наболели души Го срещнали 10 индивида заболели от проказа. Те, според Моисеевия закон, стояли в близост и със сърцераздирателни гласове молели Него, Единородния Божи Син, да ги освободи от тази, съвсем неизлечима даже в нашия век, болест. С всички сили викали: " Иисусе, Наставниче, помилуй ни! " (Лука. 17:13).

Тези индивиди в действителност били за недоволство

Живеели като наказани на гибел, всеки миг чакали своя земен край. Те към този момент не очаквали нищо от индивидите и тяхното лечебно изкуство. Подобно на праведния Иов и те били изоставени от родственици и другари. Всеки ден следили по какъв начин заболяването разяжда телата им. Смъртна сянка постепенно се спускала над тях. Спомняли си думите на Иов: " Кога ще стана? А нощта се притегля, и аз се обръщам, докле ми омръзне, до зори " (Иов. 7:4).

Когато разбрали, че край тях ще мине Иисус Христос дружно със Своите апостоли, застанали по-близо до пътя, с цел да ги види. И щом Го съзрели, споделя светият евангелист, " с висок глас викаха: Иисусе, Наставниче, помилуй ни! "

На пръв взор в тях не се вижда никакво подозрение. Те вярвали, че Иисус Христос може да ги излекува. Но тази религия у деветте е била повърхностна, без корени и наличие. Само един е вярвал в Иисус Христос като в Спасител и Изкупител. Само той е вярвал, че Този, от Когото чака благосклонност, е Единородният всевластен Божи Син. Затова " като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бог с висок глас и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше " (Лука. 17:15-16). Останалите счели, че излекуването им е станало инцидентно. Не го отдали на Божията мощ. Не повярвали, че единствено едно слово на Иисуса е могло да ги излекува. Затова и не мислели, че са задължени с нещо към Него. Забележете,

единствено един от десетте, и то самарянин

който съгласно юдеите нямал вяра за избавление, се върнал да благодари на своя Благодетел. Иисус Христос похвалил самарянина, че се върнал да Му благодари. Но укорил безчувствието и неблагодарността на останалите девет облагодетелствани: " Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се откриха и други да се върнат, с цел да въздадат Богу популярност, с изключение на тоя другородец? " (Лука. 17:17-18)

Ето и премията на другородеца-самарянин за благодарността: " Стани, иди си: твоята религия те избави " (Лука. 17:19). Неверието родило непризнателност. Възможно е в живота си да сме претърпели чудеса, само че ние не постоянно можем да ги разберем, както деветимата от евангелския текст. Затова и в доста неща, случили се в живота ни, отдаваме на случайността или на някаква друга мощ, само че не на великата Божия мощ и интервенция.

А точно с такива чудеса

Божията обич и доброта ни огражда и резервира всеки ден от доста рискове. Но защото или нямаме живата религия, или вярата ни е слаба, отдаваме съвсем всичко на случайността, на нашата далновидност, на напредъка на науката, на личните си сили или на някаква неопределена и незнайна мощ - " кики-та и роки-та " и... Ето за какво не се усещаме задължени да благодарим на Бога, не Го признаваме и за наш Спасител и Изкупител. Духовното ни безчувствие произлиза от нашето безбожничество. Неблагодарни сме на нашия Благодетел, тъй като не сме изцяло уверени в Неговото битие. Онзи, който има вяра в Бога, Го признава за собствен Отец, Промислител за всички, за цялото създание и за него персонално и по тази причина непрекъснато благодари за великата Му благосклонност и благодеяния.

Прокаженият самарянин получи от Иисус Христос излекуване и на тялото, и на душата си. Вярата заведе душата му на тайнствена среща със Спасителя, Който му сподели: " Твоята религия те избави ". Христовата мощ изцери освен проказата на тялото, само че и проказата на душата му.

Вярата го избави двойно

Неблагодарният човек смята себе си за господ и по тази причина непрекъснато изисква от индивидите да му оказват почести като на провидение. Затова е лакомец и чака единствено да му правят благодеяния и да извлича персонална полза. Когато бъде миропомазан от някого, той освен е непризнателен, само че има и нахалството да каже, че благодетелят е задължен да прави благодеяния, тъй като е християнин.

Ако единствено един път бъде пропуснат или не му се обърне внимание, става зложелател на благодетеля си. Злослови зад тила му и го назовава безсърдечен и безмилостен.

Не инцидентно народът ни споделя, че няма по-голям зложелател за индивида от облагодетелствания от самия него неблагодарник.

Нека си напомним кой осъди митрополит Климент Търновски - не ли издържаният с негови средства Ганчо Чолаков? А и родната ни Православна черква не е ли облагодетелствала постоянно своя народ и по какъв начин през днешния ден й се отблагодаряват националните управници? А какво да кажем за разколниците?...

Неблагодарният е човек високомерен и единствено желае от другите. Той е припрян, неутолим, с една дума човек без берекет и достойнство.

Благодарният благодари даже за най-малката услуга и не я не помни в никакъв случай. Той е признателен човек. Божи човек, с чисто и положително сърце, със спонтанни усеща и откровена обич Той е правилен и същински възпитаник Христов. Такъв човек намира сили да признае и уважава към Благодетеля си. Отличителен белег на благородните души е благодарността. И назад - белег на грубите, неблагородните души е неблагодарността. Замисляли ли сме се, че тестванията също са благодеяния, за които би трябвало да благодарим на Бога?

Ние, които всеки ден живеем Божиите чудеса в светите Тайнства, благодарим ли на Бога за безбройните Му благодеяния? Признаваме ли, че ненадейното ни изцеление от неизлечима болест, чудесното ни освобождение и избавление от всевъзможни рискове, избягването на една фамилна традиция и други сходни случаи са дело на Божия промисъл и Неговата обич? Подканяме ли устните си към славословна молитва и посредством за тези блага? Казваме ли: " Слава Тебе, Боже наш, за великите Ти благодеяния! ", или непрекъснато пожелаваме от Бога и досадно Го молим единствено "... дай ни през днешния ден "?

Наше първо обвързване е да благодарим на Бога, от Когото иде всяко положително действие и всеки идеален подарък (Иак. 1:17). Това наше обвързване ни напомня и св. ап. Павел: " Благодарете постоянно за всичко на Бога и Отца " (Ефес. 5:20).

Ако желаем да вървим по следите на нашия Божествен Учител Иисус Христос, то

би трябвало да Му бъдем подражатели

както апостолите и светиите на Православната черква. Тогава и ние ще благодарим на Бога като тях и за тези благодеяния, които ни наподобяват като тествания.

Скърбите, болките, заболяванията са Божии благодеяния, визити на Неговата обич, която ни възпитава и води към избавление, твърди ни и преп. Макарй Египетски. Вместо да се оплакваме и роптаем, дано търсим от Бога сили и в часове на тествания да подражаваме на св. Йоан Златоуст, като дружно с него споделяме: " Слава Богу за всичко! "

Да не чакаме компенсация. В живота ще се срещнем с доста неблагодарници. Това не трябва да въздейства на разположението на душата ни да се упражнява в положителното. Ние имаме заповед от нашия Учител и Спасител Господ Иисус Христос да обичаме враговете си, да благотворим на тези, които ни ненавиждат, да се молим за тези, които ни гонят и преследват (Мат. 5:44). Когато благотворим, дано не чакаме от индивидите компенсация. И както Той - Иисус Христос - " е мил и към неблагодарните, и към злите " (Лука. 6:35), такива би трябвало да бъдем и ние - снизходителни, милостиви и човеколюбиви към ония, които персонално ни пакостят. Да не скърбим, че доста пъти ще пием горчивата чаша на неблагодарността. Това да не ни пречи да вършим своите отговорности и изпълняваме волята Божия. Да работим за спасението на душите си. Да преследваме основната цел в живота - спасението на душата. Да благодарим за всичко на Бога.

Амин!